Чу се стон - звукът на душата,която минава през портите на ада.Ралф де Брикасар падна по лице от стола си и се разрида,сгърчен върху аления килим - сякаш алена локва прясна кръв,скрил лице в гънките на лактите си,вкопчил пръсти в косата си.
- Плачи!-каза Меги. - Плачи сега,като знаеш!Редното е поне един от родителите му да може да рони сълзи за него.Плачи Ралф!Цели двадесет и шест години имах твоя син,а ти дори не знаеше,не можеше и да видиш.Не забеляза,че целият приличаше на теб.Когато майка ми го пое при раждането му,тя разбра,но ти не можа да разбереш.Твоите ръце,твоите крака,твоето лице,твоите очи,твоето тяло.Само цветът на косата му си беше негов,всичко останало беше твое.Сега разбираш ли?Когато го изпратих тук,при теб,казах ти в писмото си : "Връщам ти това,което откраднах".Спомняш ли си?Само че ние и двамата откраднахме,Ралф.Откраднахме това,за което ти беше дал обет на бога,и сега трябва и двамата да плащаме.

Тя седеше в стола си невъзмутима и безмилостна,и наблюдаваше червената фигура,свита в агония на пода.
-Обичах те,Ралф,но не можех да те имам.Трябваше да открадна онова,което исках да притежавам.Дейн беше единственото нещо от теб,което успях да задържа.Заклех се никога да не узнаеш,никога да не можеш да ми го отнемеш.А той дойде при теб по собствена воля.Съвършеният свещеник - така те наричаше той.Колко съм се смяла на това!За нищо друго на света не бих ти казала.Макар че сега то едва ли има някакво значение.Той не придналежи вече на нито един от двама ни.